вторник, 16 януари 2018 г.

Дежурното „Няма!“ се произнася по различен начин от продавачите. При едни е учтиво от рода на „в момента няма“, или „за съжаление, вече свърши, при други е почти агресия, ярко изразено недоволство за прекъснатата блажена летаргия – „няма!“, „толкова отдавна няма“, дори „няма и надали ще има“. Потърпевшата страна – купувачът, извинете, кандидатът за купувач, реагира също разнообразно – от стоическата въздишка и мъчителния поглед, предшествуващ въпроса с обезкуражителния отговор, до скептичната усмивка и иронично повдигнатите вежди, с израза на лицето „Абе кво ме баламосвате! Ако ви бутне нещо човек или има връзки, ще има!“ Но и фаталистите, и скептиците рано или късно се изравняват в мислите си – връзки, връзки трябват, за да се набави отсъствуващото присъствие – дефицитната стока.

Нищо по-лесно да се достигне до извода: за да няма дефицит, трябва да има повече от дефицитните стоки. Получи се каламбур, в който се заплетох, но да потърсим другия отговор – как дефицитната стока да не бъде укривана от продавачите. И първо при тях.Вижте сега, това бельо наистина е кът – казва дългогодишна търговска работничка. Ако го пусна на щанда, веднага ще се изпари. А бройката ми е толкова, че само за моя мъж и за мъжете на колежките няма да стигне. Ами за началниците, дето са ни заръчали да им отделим бройки, за техните роднини. Ами за продавачите от съседните магазини, които ни услужват кой с банани и портокали, кой с по-хубаво месо, с бързосвършваща книжка. А за фризьоркта, за шивачката, за учителите на детето за моите роднини да не говорим – направо съм ги отписала от списъка… Този монолог пред кашона с бельо /най-обикновени мъжки гащи/ би могъл да продължи до безкрайност и да драматизира до равнището на Шекспировите трагедийни герои, но по-важна е другата страна – продавачката, обвърза и с множество хора, нуждаещи се от дефицитната стока, а и нейната гладна точка: Защо да ги /про/давам на непознати. Аз и без това ща ги продам бързозо, а парите на близките ми /по една или друга от вишеупоменатите линии бел. авторът/ не са различни от парите на тия срещу щанда.

Но стоящите срещу щанда, макар че разбират доводите на продавачката, не им е все едно, че няма да приберат техните пари. Напротив – те мечтаят да им ги приберат, разбира се, срещу стоката. И често пъти, тъй като са извън кръга, прибягват към увеличаване на мизата, както казват комарджиите.

– Дълго отказвах пари – казва студент с временна професия продавач. Но започнаха да ми ги тикат по джобовете. Заедно с телефонните си номера и молба да им запазя това или онова. На никого не съм се обаждал, за никого не съм запазвал. И пак ми тикат – щурави хора – вчера ако са ми тикнали двулевка, днес слагат петолевка.

Като бивш продавач, с четиримесечен стаж, на килими и мокети авторът на тези редове може да потвърди думите на студент-продавача. Нещо повече – би могъл да ги каже вместо него. Оттогава, отпреди десет години е и случката, когато купувачите не разрешиха скриването на дефицитна стока в склада…

…8,25 часът. Пет минути преди отваряне на магазина. На вратата – опашка от десетина души. Дали не закъснявам? Или магазинът е бил разбит нощес? Но защо в такъв случай няма милиционерски униформи наоколо? Нищо подобно – катинарът си виси на вратата. А хората пишат някакъв списък, уточняват реда. Задава се управителят с ключовете. Тълпата шуми: „Шейсет парчета са, не могат ни излъга“, „Мен за два ме запиши“, „Да не кривнат някъде по пътя с камиона“, „Ами, ще кривнат, мъжът ми, мъжете на Иванова и на Добрева са по петите им с колите, от Илиенци пътуват след тях.“

Туй пък що беше? Отваряме магазина, след нас нахълтват хората. Поставят списъка на касата. Следва ултиматум – „Това е списъкът, на други няма да давате, знаем бройката“. „Каква бройка?“ – пита управителят. „Леле тоя се прави на утепан, как каква? – на килимите тип персийски!“ Най-куриозното бе, че бройката беше точна, купувачите сами стовариха килимите, платиха ги и си ги отнесоха…

Може би това е изход, а?… Кой знае?

-Как да предотвратим криенето на дефицитни стоки ли? – преповтаря въпроса ми народен контрольор. – Че вие сам го казахте – като престанат да бъдат дефицитни, като ги има. Да не си кривя душата – и аз се обръщам към продавачите за туй или онуй да ми запазят. Що да сторя? – от години нещо все липсва.

Без претенции за изчерпателност по „нормалния“ дефицит – толкова. Но има и други видове – изкуственият например…

Виждали сте по пазара – пребрадени с шарени кърпи мургави жени и девойки предлагат игли. Не бързайте да се присмивате на цената, на която се предлагат и ако нямате този артикул, а имате нужда от него, платете, макар и повече. Появата на игли на пазара означава, че няма да ги намерите никъде другаде. Те са… изкупени. Вече не по такива спекулативни съображения причина за изкуствения дефицит ставаме и самите ние. Напатили се от времената, когато тоалетна хартия ,,и зъболекар не може да ти намери“/ това е израз на мой приятел, който счита, че най-големите връзкари са зъболекарите/, щом я видим по магазините, купуваме в самозабвение, с чували, на „огърлици“, на кашони. Ще ми възрази някой – не съм виновен за сривовете на пазара – запасявам се. Да, но като си накупим по половин стая тоалетна хартия всички и престанем да я купуваме за една или две години, като нищо някой планиращ орган ще отчете, че „стоката не се търси“ и ще разпореди намаляване, не дай боже спиране на производството. Шега ли? Дано да излезе шега!

Авточастите са равни на автодефицит. С всички произтичащи от това обстоятелства. От тяхната липса губят най-много автомобилистите, а за сметка на тях печелят легалните, полулегални и нелегални частни автомонтьори, а и държавните такива между прочем. В магазините за авточасти години не намираш елементарни неща. Куриозният случай ме запозна с човек, който в продължение на три и половина години, с изключение на отсъствието му от града и празниците, всекидневно посещавал един от столичните магазини с един и същ въпрос за три до четири вида резервни части. Отговорът бил – няма. Не се случило както във фейлетоните – не завързал флирт, нито роднински връзки с продавачките, а може би там му е грешката. По неговите думи излизаше, че три и половина години не са внасяни такива части. Опитах и аз. Първо ми казаха, че се внасят, но отиват по сервизите, после, при намек за анкета и проверка на фактите, ми казаха, е да, но бързо се разграбват. Какво пък – не бил късметлия човекът. Но докато водех тези поучителни разговори, на другия край на щанда се водеха други, не толкова поучителни, но затова пък къде-къде по-резултатни – хората с комбинезони на автомонтьори и полушубки тип „шофьор на тир“ излизаха с пакети, увити още в склада. Запитах: „Не продадохте ли на тях това, което отказахте на мен?“ Отговориха: „Не, съвсем друго“, и ми показаха бележки и фактури с други наименования.

Вярно, в пакетите не ми дадоха да погледна, но пък къде по-убедително говори една фактура: „гърне на ауспух – цена толкова и толкова лева“. Да но аз знам, че ауспухното гърне /в големи наличности в магазина в момента/ има форма и размери, различни от автомобилния фар. Още повече че във фактурата пишеше „Гърне 2 бр.“

Разновидност на пакетите, увити в склада, са надписите, кога акуратно изписани, кога надраскани набързо – „стоката продадена“, „фактурирана“ или просто „Деркова“, „Пармезанов“, „Паниковски“. Вярно, среща се и действително продадено, но правилникът забранява продадена стока да се държи в магазина. Е, правилникът си е правилник, човешко е да има изключения. А и това разпореждане не решава нещата.

А какво да кажем за пакетите, които пристигат директно в кабинетите /простете нетърсената рима/. Да не се занимаваме с тях ли? Добре, няма!

Днес всеки има достъп до телефон, до служебен, до домашен, до двата. Процентите ще каже статистиката. Важното е, че всички те ден и нощ звънят, по всяко време: „Слушай, намери ми това и това“, „намерих ти търсеното“, „еди-къде си има еди-какво си, но ти трябва да…“, „помогни, брат“, „ще ти намеря“. …Връзки, връзки, връзки… Телефонни и лични, роднински и началнически, интимни и търговски. То какво излезе – трябваше да пиша за дефицитната стока, а пиша за връзките. Отклоних се. Дали се отклоних наистина?! Един момент, че звъни телефонът.

Сп. „София“, 1987 г.
Източник:www.socbg.com
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
loading...

0 коментара:

Публикуване на коментар

АРХИВ 1

ВАКАНЦИИ И ЛАГЕРИ

БРИГАДИРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

СПОМЕНИ ОТ ДЕТСКАТА ГРАДИНА

НЯКОГАШНИТЕ КУРОРТИ

БЪЛГАРСКОТО СЕЛО

ВИДЕОФИЛМИ ОТ НРБ

БЪЛГАРИЯ ДО 1944 ГОДИНА

БЪЛГАРИЯ ОТ 1945 ДО 1989 ГОДИНА

ОТ 1990 ГОДИНА ДО НАШИ ДНИ

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА

АРХИВ 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359879803930