неделя, 9 октомври 2016 г.

Не съм вярвал, че аз – мъж почти на 50, техничар до мозъка на костите си, доста мълчалив и дори скучен, според жена ми, ще седна пред компютъра не за да работя, а да пиша писмо.
Преди 16 години заминах за работа в чужбина, бързо се устроих и взех при себе си и семейството си. Малко след това почина баща ми и майка ми остана сама. Никога не се оплака, не ме упрекна, не ми намекна, че няма кой да се грижи за нея – аз съм единствен син. Често се чувахме и тя всеки път казваше колко е добре и колко всичко й е наред. И само въпросът „Скоро ли ще си дойдете?“ издаваше, че всъщност е тъжна и много самотна.
С ръка на сърцето мога да кажа, че се грижех за нея, мислех я, не съм я изоставил, не съм я забравил нито за миг. Най-големият ми грях е, че не удържах на думата си. Всяка година си идвах в България през август, когато цялата фирма излизаше в отпуска, и това беше нашето време. Обикаляхме приятели и роднини, пътувахме на места, които й напомняха младостта с баща ми, а като напреднаха годините й, я водех по kashta1лекари и санаториуми. Ходехме заедно на кино, разхождахме се, канехме гости. Тя ме глезеше с гозби и сладкиши, които обичах от дете. Винаги ме изпращаше до входа на кооперацията и не идваше до летището… за да не виждам сълзите й. Аз пък все й обещавах, че този път ще направя всичко възможно да си дойда по Коледа или най-късно за Великден, а не чак през следващия август. Ето това обещание не спазих и се чувствам ужасно виновен.
Да, дойдох си в началото на декември миналата година, но не за да прегърна майка си, не за да усетя аромата на нейния прочут кекс с канела, не за да ме посрещне с греяно вино и орехи, а за да я изпратя в последния й път. Не можех да се побера в кожата си от болка и безсилие. Единствената ми утеха беше, че мама беше умряла като праведен човек, спокойно, без да боледува, в съня си. Но това не намали тежестта в сърцето ми, не успокои съвестта ми, не потисна усещането ми, че съм останал сам.
И този път се върнах през август, както обичайно. Но когато се изправих пред заключената врата, усетих как мъката ме задушава. Не чух стъпки в коридора, не ми замириса на печени чушки, нито на печени сливи… Мислех, че таванът ще падне върху главата ми. Трябваше да минат дни, за да посегна към вещите на майка си, но така и нищо не посмях да разместя, дори събраните вестници.
Искам да кажа на синовете, които живеят далеч от родителите си: Връщайте се често, колкото и да ви е трудно, и дръжте на дадената дума. Защото идва ден, когато имаме и време, и възможности, но нямаме най-важното – любим човек, който да ни посрещне. Повярвайте, няма по-страшно изпитание от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом.
Един син, prekrasna.bg
Източник: bgnow.eu
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
loading...

2 коментара:

  1. i az izpratih bashta mi i dqdo mi sas barz polet tova e chujbina +trqbva da si si silen olisan vav rabota za edno spokoistvie pari dokato si dadesh smetka che i ti si zaginal vav borbata i si izgubil nai cennoto semeistvoto

    ОтговорИзтриване
  2. САМИ СИ ГО ИЗБРАХТЕ ТОЗИ ЖИВОТ. ЗАЩОТО ПО ТАТОВО ВРЕМЕ НЕ ВИ ХАРЕСВАШЕ- ИСКАХТЕ ДА СТЕ СВОБОДНИ! СВОБОДНИ ОТ КАКВО? ИМАХТЕ ВСИЧКО НЯМАШЕ МИЗЕРИЯ И БЕЗРАБОТИЦА. ДЕЦАТА ВИ БЯХА ВКЪЩИ НЕ СТАВАХА НАРКОМАНИ И ПРОСТИТУТКИ. БЯХТЕ ДО РОДИТЕЛИТЕ СИ КОИТО ВИ ПОМАГАХА И С ГЛЕДАНЕ НА ДЕЦАТА ВИ И С ПАРИ. А СЕГА НИТО ДЕЦА НИТО ПАРИ.

    ОтговорИзтриване

АРХИВ 1

ВАКАНЦИИ И ЛАГЕРИ

БРИГАДИРСКОТО ДВИЖЕНИЕ

СПОМЕНИ ОТ ДЕТСКАТА ГРАДИНА

НЯКОГАШНИТЕ КУРОРТИ

БЪЛГАРСКОТО СЕЛО

ВИДЕОФИЛМИ ОТ НРБ

БЪЛГАРИЯ ДО 1944 ГОДИНА

БЪЛГАРИЯ ОТ 1945 ДО 1989 ГОДИНА

ОТ 1990 ГОДИНА ДО НАШИ ДНИ

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА

АРХИВ 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359879803930